„Законът на Архимед“ – една пиеса като вик от бездната
Изключително въздействаща, безусловно настояща и ужасно изиграна, тази пиеса в театър „ Зад канала “ е съвършен избор за начало на сезона.
„ Законът на Архимед “ е пиеса на Жузеп Мария Миро в превод на Нева Мичева, постановката е на Стилиян Петров. Историята е елементарна, разбираема и изцяло допустима тук, там и на всички места.
Жорди е преподавател по плуване на дребни деца. Той е приветлив, деликатен и благ към децата. Един ден, пробвайки се да убеди едно от уплашените момченца да влезе в басейна, Жорди го прегръща и целува. Жестът му наподобява почтен досега, в който за това научават родителите.
В идващия миг всичко наподобява напълно друго – дали Жорди в действителност не отива прекомерно надалеч в нежността си към децата, дали шефката му не го пази прекомерно доста, а сътрудника му не крие нещо. Героите в пиесата са най-обикновени хора, двама треньори и тяхната началничка, само че погледнати от избран ъгъл диалозите им наподобяват двусмислени, шегите – странни, а държанието – някак неразбираемо.
Викът на Ана е зов от бездната на нейното страдалчество, на обезверения й опит да резервира човешкото у себе си и Жорди.
Пенко Господинов в ролята на Жорди е в коронния си облик на обаятелен мъж, който крие мрачни секрети – също както в „ Пухеният “, „ “ или „ “. Пиесата е като пъзел от разнообразни разговори и след всяка последваща сцена Жорди наподобява малко по-различен – по-невинен, по-виновен, по-добър, по-лош. Колегата му, незлоблив и нерешителен човечец (в ролята Петър Калчев, безусловно перфектен) комплицирано се вглежда в диалозите и шегите, които двамата разменят от години. И въпреки че и двамата са безупречни, най-силният и явен глас в пиесата е женски.
Ирини Жамбонас в ролята на Ана е покъртителна. Може би единствената еднообразно мощна женска роля в „ Зад канала “ е тази на Анастасия Лютова като Лив Щайн. Ана е сдържана и рационална жена, която също има своето минало и аргументи да не бърза да раздава присъди. Студенината й е по едно и също време нейна уязвимост и мощ. Има няколко метода да се изобрази подобен вид жена на сцената, Ирини Жамбонас и режисьорът са избрали един по-емоционален метод. Викът на Ана е зов от бездната на нейното страдалчество, на обезверения й опит да резервира човешкото у себе си и Жорди.
Трябва обезателно да прибавя и сбитата, само че красноречива сценография на Венелин Шурелов и изразителните костюми на Елица Георгиева. Отлично зрелище във всяко отношение.
„ Законът на Архимед “ е пиеса на Жузеп Мария Миро в превод на Нева Мичева, постановката е на Стилиян Петров. Историята е елементарна, разбираема и изцяло допустима тук, там и на всички места.
Жорди е преподавател по плуване на дребни деца. Той е приветлив, деликатен и благ към децата. Един ден, пробвайки се да убеди едно от уплашените момченца да влезе в басейна, Жорди го прегръща и целува. Жестът му наподобява почтен досега, в който за това научават родителите.
В идващия миг всичко наподобява напълно друго – дали Жорди в действителност не отива прекомерно надалеч в нежността си към децата, дали шефката му не го пази прекомерно доста, а сътрудника му не крие нещо. Героите в пиесата са най-обикновени хора, двама треньори и тяхната началничка, само че погледнати от избран ъгъл диалозите им наподобяват двусмислени, шегите – странни, а държанието – някак неразбираемо.
Викът на Ана е зов от бездната на нейното страдалчество, на обезверения й опит да резервира човешкото у себе си и Жорди.
Пенко Господинов в ролята на Жорди е в коронния си облик на обаятелен мъж, който крие мрачни секрети – също както в „ Пухеният “, „ “ или „ “. Пиесата е като пъзел от разнообразни разговори и след всяка последваща сцена Жорди наподобява малко по-различен – по-невинен, по-виновен, по-добър, по-лош. Колегата му, незлоблив и нерешителен човечец (в ролята Петър Калчев, безусловно перфектен) комплицирано се вглежда в диалозите и шегите, които двамата разменят от години. И въпреки че и двамата са безупречни, най-силният и явен глас в пиесата е женски.
Ирини Жамбонас в ролята на Ана е покъртителна. Може би единствената еднообразно мощна женска роля в „ Зад канала “ е тази на Анастасия Лютова като Лив Щайн. Ана е сдържана и рационална жена, която също има своето минало и аргументи да не бърза да раздава присъди. Студенината й е по едно и също време нейна уязвимост и мощ. Има няколко метода да се изобрази подобен вид жена на сцената, Ирини Жамбонас и режисьорът са избрали един по-емоционален метод. Викът на Ана е зов от бездната на нейното страдалчество, на обезверения й опит да резервира човешкото у себе си и Жорди.
Трябва обезателно да прибавя и сбитата, само че красноречива сценография на Венелин Шурелов и изразителните костюми на Елица Георгиева. Отлично зрелище във всяко отношение.
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ